Светът скоростно отива на майната си, разпадат се основните тъкани, които карат хората да искат да живеят заедно на тази територия и ще трябва нещо много повече от кукери, за да се прекършат откровено злите настроения и апетити, които придобиват все повече легитимност. Мен ако питате, ще ни трябват кукери с огнехвъргачки…
Но поне видяхме зима.

И беше хубаво.
Декември започна с групова разходка из познатите Балкански гори около Бузлуджа. Фактите са, че дървосекачите са ги захапали здраво. На фона на това няма как да бълвам феички и пеперудки. За пореден път ще кажа, че е невероятна привилегия да се живее на територия със стари гори. Фактът, че някой ги вижда единствено като потенциални пари е отвратителен за мен.

Чисто фотографски разходката беше от нискокалоричните, не беше съвсем зимно, но имаше своя чар:

На връщане през Средна гора след серия тъпи навигационни решения от моя страна изгледахме един залез, докато френетично се опитвахме да намерим нещо за снимане. Има и такива моменти, когато от безкрайния брой причинно-следствени варианти знам, че ще се натреса на най-неподходящия независимо какво правя. Има тука някаква метафора между магаренцето с моркова и куче гонещо опашката си, но не мога да я съчиня. Представете си, че съм написал нещо остроумно.
Междувременно първите снегове покриха планините и ми се отвори шанс да щракна разни планирани неща:

Случиха се и така, че изобщо не ми се наложи да излизам от нас. Валежните драми над източния Балкан ми бяха на един дългофокусен обектив разстояние:

А към края на месеца изненадващо предвид последните години, се случи зима и в ниското. Ама от онези, с многото сняг. Странно усещане, отвикнал съм. Такива форми бях свикнал да виждам само над хиляда метра надморско равнище:

Успях да се забавлявам часове на площ от декър-два. Колкото и да си напъва човек творческия мускул, условията са си условия, има ли ги, душата скимти от кеф:

Даже не ми липсваха и облаци:

2025-та дойде с обичайния артилерийски бараж, а след това нещата станаха дори по-нереални: снежен циклон прегази и родния ми край. Представяте ли си, тука има сигурно абитуриенти, които знаят, че зимата в Ямбол е амалгама от кал, мъгла и тук-там щипка студено, колкото да надуе сметките за ток. А сега заваля, натрупа и дори задържа…

Мръднах само леко извън града и нещата почнаха да се случват. Нали ви казах за условията…

Прогнозите продължиха да бълват снежен апокалипсис, което автоматично отключи блокирани от години планове за конкретни места. Проблемът беше от къде да я захвана, а аз такива проблеми обичам:

Дори успях да поекспериментирам:

Направих почти същия завой през Средна гора като месец по-рано, открийте разликите:

Оголените гори си имат своя чар, но пресният сняг за мен го бие само ама най-шарената и мъглива есен.

Последва неуспешен опит да щракна гостуващите лебеди край Варна. По принцип гласувам с двете ръце и двата си крака за мъглата. Искам я всякак, навсякъде и по всяко време. Оказа се, че и това правило си има своето изключение. Онази сутрин нямах никаква нужда от нея, но явно тя имаше нужда от мен, защото не се вдигна цял ден. Лебедите ще ги чакам догодина и с друга светлина:

Дори само това да ми се беше случило за този сезон, щях да си го пиша успешен. Подаръците обаче не спираха.

Колкото и да ми е срамно да си кажа, не бях виждал до момента сняг по морето. Изплъзваше ми се през годините. А зимния плаж без сняг на снимка си е също като летния ама през зимата. Февруари 2025 се оказа паметен за мен. Южното черноморие се покри от невиждана с години снежна покривка, след което сви чудесен студ ,който я задържа достатъчно, а не както обикновено – до обяд. Хукнах.

Изобщо не ми пукаше какъв изгрев ще хвана, стига плажовете да са снежни.
И бяха:

И не само снежи ами направо замръзнали. Никога не бях виждал миди в лед. Спуках да ги щракам. Не се смейте, в моя свят тия неща са безкрайно важни…

Прогнозата казваше влошаване от Юг, което се изразяваше в тези калорични облаци над обръснатите снежни форми по пясъка:

Ей тука някъде съм се въргалял по бански.

А сега ходя по фирнован от вятъра сняг.

Явно щастието понякога е точно това – под краката ти да хрускат ледени форми там, където си подскачал бос, защото ти е парело на стъпалата.

Върнах се обратно на сутрешния плаж, където се падна и ръба на фронта, който щеше да добави още малко покривка на другия ден:

Това беше и последният ми залез, а и снимка изобщо за зима ’24-25.

---

Друго си е, като си преглеждам резултатите от студения сезон, да виждам основно светли тонове с разни цветни нюанси. Няма как да го нарека неуспешен. Леко ми се върна и надеждата, че все пак ще ми се случат и другите мечтани зимни истории преди да приключа с цялата хамалогия. Живот и здраве.
Лека от мен 😉

В друг случай бих разделил тази публикация на две части предвид леко абнормалното количество снимков материал, но след откровената лудост, която ни се случи, мисля да излея всичко накуп. Не му отива да се стискам някак си.

Сигурен съм няма нужда да напомням на никого през какво минахме и все още преживяваме. Пролет 2020 започна без нас. Снегът се стопи, дърветата цъфнаха, а ние гледахме от терасите и се лашкахме между противоположните “истини” на всякакви учили и недоучили авторитети.

Лично за мен карантината протече, както предполагам при повечето от вас: първоначален шок, последван от затягане на дисциплината за известно време и постепенно охлабване до степен: “ай-сиктир-и-карантината-хващаме-гората-там-вирус-няма…“

Гората си беше там, хаотично цъфнала и прекрасна, лесно я хванахме:

Наложи се обаче да пощракам малко повече, докато вляза в час и почна да харесвам каквото виждам на дисплея:

Край морето нещата също си се случваха без хорската намеса:

Ничии стъпки не нарушаваха ефимерните вятърни форми:

Дюните бяха пожълтели от обичайните априлски цветя:

Животът за малко си върна нормалния вкус.

Положението обаче все още беше затегнато. КПП-тата си дежуряха, но докато кучетата продължаваха да си джафкат по телевизиите, керванът беше спрял. Малко след това взеха, че го пуснаха. Няма начин, керванът трябва да върви, иначе става част от пустинята.

В първия момент запалихме към Кичестия габър, който исках да щракна пролетно. Малко бях позакъснял за кадъра, който ми е в главата, но това дърво май няма начин да излезе грозно на снимка:

Минахме и една пътека до местна тракийска забележителност. Изглежда нямам въображението да се впечатлявам от тези места, за това директно забих в цветята, които бяха навсякъде. Тук ще вметна, че в тази публикация може да ви писне от цветя. Сериозно, страдащите от сенна хрема да внимават 😀

На връщане уж за малко се отбихме в Турия, пък се оказа за малко повече, но тези внезапни бохемски срещи са най-сладки.

В селото имат много готин мост:

Абе в Турия е супер.

Последва пролетната миграция към морето. Там се оказах сред още цветя:

Същото след 24 часа:

Отскочихме и до Странджа да преслушаме цъфтежа на зелениката. Този сезон ми седеше някак уморена и не харесах почти нищо:

Харесах обаче други неща:

Тези месеци в Странджа са божествени.

В средата на Май отново навлязох в Стенето в опит най на края поне да видя цъфнала левурда – дългогодишен крив пирон забит някъде отзад в мозъка ми и чакащ своята тесла. Случи се, левурдата този път я намерих, но преди това намерих и други интересни неща:

На самата левурда се случиха други неочаквани срещи и запознанства от фотографски характер. Ценните нови хора са хубаво нещо, а от самата гора обаче направо не ми се тръгваше:

Снимането обещаваше да е измамно лесно, но не би. Някак си трябваше да намеря баланса между това да се мотам в търсене на композиции без едновременно да отъпча деликатния килим. Сложно беше, крачих като нервен щъркел нагоре-надолу, но си струваше всяка внимателна стъпка:

Тук ще отбележа, че тези няколко дни в средата на Май 2020, бяха ужасни. Над целия Балкански полуостров се беше настанил сух, сахарски фронт, който подтискаше всичко под себе си. Влагата не можеше да избие нагоре, градусите се вдигнаха до над трийсет, а аз в такива условия не вирея. Реално беше Юли посред Май. Надявам се никога повече да не се случи, лятото ме дразни достатъчно и в отредените му месеци. Разходката ми до един близък водопад щеше да ме довърши:

Покрай него се натъкнах и на любимите ми никакви местенца, които носят все пак някакъв чар, но за десетина дни в някой сезон:

По всяко друго време бих подминал. Тези сини мъници на фона на цъфналия мъждрян обаче ме заинтригуваха. Обожавам малките интимни сцени. Убеден съм, че се случват стотици такива и това не ми дава мира…..

След Балкана отново скокнахме на морето. След няколко разходки по крайбрежието си дадох сметка, че почти нищо не знам за нито едно от местата, по които ходя да снимам. Местата – стари, а гледките – нови.

Първо заклещих едно дърво, което отдавна чакам с подходящи облаци отгоре:

След което се натресох на разни изненади:

Огромен кактус на прекрасно място. И да, знам, че е агресивен, инвазивен вид и не знам си още какво, но грам не ми дреме, хората също сме инвазивен вид. Сега ще го дебна да цъфне.

Наоколо се натъкнах на полянка от новите си любими растения – седумите. Няма такива корави пичове ! Ако гледате примерно гардения и я преместите с двайсет сантиметра вдясно, тя високомерно ще повехне. Докато на седумите им дайте малко прах в някоя скална цепнатина и те: “ТУК ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРИЯ, КОПЕЛЕТААА !!!!” /геройски метъл за фон/

Ето ги:

Даже цъфтят, но ще ги изпусна.

Доста се поразходих по въпросните брегове и всеки път беше различно. Минаваха нови и нови цветни вълни:

Цъфтеше и морето в характерните за Май нюанси:

А комбинацията от буреносно небе и тюркоазено море рисуваше брилянтни контрасти:

Както средата на Май беше отвратително блудкава, така последната му седмица беше като заря. Всеки ден беше динамичен:

Небето вреше и рисуваше, а аз си подобрих една стара композиция, понеже и едно малко парченце дъга прави нещата маалко по-интересни:

Случи ми се да щракна и един прекрасен камънак, на който се каня всеки път, като минавам покрай него, но или е толкова сухо, че е на пясъка, или отражението го няма:

Странно, но напоследък се хващам, че всичко ми харесва, почти нямам цедка. Предполага се, че летвата трябва да се вдига, но всъщност трябва да се спирам, за да не щракам пълни глупости…

Май завърши на скорост, а първите дни на Юни хванаха инерцията и зарята продължи:

След всичките цветя, да пощракам малко скали край морето ми дойде направо като нещо ново:

Тука ще се идва при силно вълнение, няма начин.

Друг интересен момент от настъпващия сезон е, че морето се е поотдръпнало доста навътре. Места, които са във вода до коленете, сега са на сушата. Показали са се скали и камъни, които не бях виждал по този начин и отново всичко ми завря – пак ще снимам различното едно-и-също:

Може да се каже, че “изпратихме” пролетта в Рила с Тишето Младенов. С него нещата стават лесно, пали на полусъединител щом е за щъкане по баири, а и винаги си е друго, като си в пейзажа с някой себеподобен. Рила ни посрещна мрачно, а за десерт, дори смрачи положението още малко. Отдавна не бях изкарвал толкова време в мъглива гора:

Водопадите преливаха:

За момент се постреснахме, че няма да видим голямата Скакавица заради плътната пелена, но десетина минути след като се установихме, мъглата почна да образува прозорци:

И както предупредих, още цветя:

Денят завърши рано, като се наложи бързичко да се изнесем към хижата заради засилващия се дъжд, макар че по-мокър от това лично аз трудно щях да стана.

Може да се каже, че два дни не видяхме небето, но си тръгнахме доволни. Разбира се, не се мина без още цветя и водопади по пътя наобратно:

След което поредната порция дъжд изми и последните ни фотографски мераци.

Крайно особена пролет се случи – карантината ни забави, но вместо да ни спре, излиза, че ни позасили. Изводът е: действайте, дами и господа, време няма.

Лека от мен 😉