Почти никой вече не пише в блогове. Ако съдя само по себе си, никой не ги и чете. Властващият формат е видеото с все по-високи нива на продукция: почти няма шанс да бъдеш забелязан, ако в арсенала ти не присъстват минимум две камери плюс задължителния дрон; видеото трябва да е оригинално скриптирано, адекватно осветено и озвучено (включително с грабващ саундтрак), както и перфектно редактирано в пост-обработка. На практика повечето от най-успяващите пейзажни фотографи в момента са и сравнително добри кино-режисьори, и всеки действа по своя мини-сериал.

Всичко това всъщност е чудесно, не мога да се кривя, следя няколко от тях ежеседмично и съм крайно доволен от почти всичко, което се показва. За себе си обаче не съм убеден, че ще поема по този път – усилията са в пъти по-големи и ползата трябва да си струва поне малко…даже малко повече. За това за сега си оставам с писането, а какво крие далечното бъдеще, ще разберем, когато се превърне в близко такова.

Та, 2017-та, първото полугодие…ами лудница. Пропуснах повечето от красивите моменти и все пак наскоро успях да се уморя от снимане. Не преувеличавам, имаше една конкретна сутрин, когато станах, погледнах през прозореца, видях скучното небе и въздъхнах с облекчение.

Това обаче беше през пролетта, а според мен коренът на всичко е в зимата – първата истинска такава от години насам, особено по нашите краища. Дори и грозноватата иначе Тунджа на моменти изглеждаше стряскащо красива:

Винаги ми е било крайно удоволствие да изкарам навън един мразовит мъглив ден в най-дълбоката зима – когато животът е спрял на пауза, всяка капчица енергия се пести за стопляне, а тишината се счупва само от скърцащия под стъпките сняг.

Прекрасен сезон.

Междинните месеци бяха леко ялови, но някак си транзитно се записах с нещо интересно:

Супер местенце за подобно мазане, рядко се случва да е по-лесно…

…и една с цветовете на залеза, ‘щото не мога да се сдържа:

Картинката се допълни и от един самотен делфин, който се заигра край руините, но разбираемо нямаше как да излезе на дългата експозиция, но пък аз да си кажа…

Избутахме Март, а Април ме завари в други заетости, покрай които обаче се образуваха нови компании със свеж ентусиазъм, който ни изстреля към Деветашкото плато и неговите класически богатства:

Никога не съм подозирал, че ще изкарам нещо приемливо от пещера без особена подготовка, но и това се случи:

Водопадът край Калейца пък беше леко погрознял, та се наложи да се мисли покрай новите препятствия:

Спазих си и пролетната традиция да си запиша поне един нов водопад:

Доста диво място се оказа тази рекичка, но от години я мислех, та трябваше да я махна от списъка си:

И малко след това отново стана време да се завъртим покрай лятното ни гнездо, където освен задължителните ремонтни дейности, ме чакаха и пейзажни десертчета:

А цветовете на моменти бяха такива, че се съмнявах дали са реални дори докато се случваха:

Почти всеки ден се забъркваше някаква небесна каша…

…валеше през час…

…а когато не валеше, просто си беше красиво:

Още веднъж тази пролет ми се наложи да застана пред собствения си апарат поради липса на друго дърво – нещо,  което обикновено избягвам понеже кривя мащаба с длъгнестите си близо сто и деветдесет сантиметра, но ще разберете, че нямах особен избор.

Честите валежи и хладното време събудиха хиляди цветя, някои от които изобщо не знаех, че съществуват. За разлика от друга година, този път се натресох и в маковите полета:

На моменти оставях вятъра да рисува:

Не се мина и без клишетата:

Последва нов набег по морето, където пак трябваше да се убедя, че на сила хубост няма да стане…

…и че понякога просто се иска да тръгнеш…

…и че не винаги пък ще е трудно:

Тази пролет предложи моменти, подобни на които не бях виждал.

След което дойде време и за планираното месеци по-рано класическо старопланинско приключение между хижите Рай и Васил Левски, където ако не друго, щяхме да заклещим поне по един водопад. Балканът ни посрещна леко вкиснат, но пък осеян с цветя:

Около Райското пръскало не успя да ми се случи нищо запомнящо се, та останаха надеждите край хижа Левски да запишем нещо лесно. Преходът обаче ни натърти, че няма тъй да мине та’а работа и  дори лесното ще трябва да си го заслужим. Ами заслужихме си го, подгизнаха ни чакрите, но няма да изпадам в излишни драматизми (все пак, Дани, Вели, Галя, Краси, железни бяхте !).

Пътьом имаше омайничета:

По-късно отново се подредих пред първия в живота ми водопад:

И щраках разни заврънкулки без да му мисля толкова:

На тръгване за малко да пропусна това:

Забелязвам, че такива прости сценки все повече ми говорят и ще си призная, че това за сега ми е любимия кадър от тази година.

Слизането предложи още (това между другото е “Каменоломка”, питах ):

Не се мина и без Черното пръскало, което е станало малко по-трудно за достъп, но пак си е така красиво:

Балканската еуфория още бушуваше, но времето забърка поредния спектакъл:

Това простичко място ме е спасявало и преди години:

Та и сега:

Свирках си доволно от потресаващия залез, който си бях заклещил, но още на другия ден се оказах в ложата на сцена, която абсолютно ме изкара от релси.

Всичко почна в едни лавандули, дето уж трябваха да станат чудесни по залез, обаче се размина. Та теглих една на всичко, все пак предния ден бях записал сериозна точка и подпалих колата към вкъщи. На хоризонта обаче се бяха настанили едни познати облаци, които ме накараха да спра край най-глупавата лавандулова нива в света и докато се усетя, бях почнал да документирам репетиция за Апокалипсиса:

Сега, предполагам, разбирате защо се наложи да го играя дърво.

Междувременно Супер клетката се разви в целия си ръст, наложи се да правя панорама на 12 мм, два реда по три кадъра:

Всичко се сменяше със секунди и не след дълго вече не виждах шелфовия облак, а бях почти под него:

След този кадър задуха здраво, малката дъга на хоризонта казваше, че идва дъжд, а спорадичните светкавици ме караха да си мисля, че Карнобат може би вече го няма на картата.

Отново запалих колата и този път минах в режим евакуация, селският трактор разумно се беше прибрал доста преди мен и подозирам, нямаше да дойде, за да ме извади от калта точно днес.

Черешката на вечерта обаче се оказа, че небето не се продъни, всичко се оказа много шум и цветни облаци за нищо-дъжд и даже успях да спра и да си доснимам:

Вятърът идваше в повече, но се радвам, че и толкова ми позволи.

Ако се случва по едно такова на година, обещавам, че повече няма да мрънкам срещу Ямболските поля и отчайващата им анти-пейзажност.

Аа, и по-рано щракнах още един нов водопад, който се оказа толкова лесен, че ако сбъркаш педалите, може да паркираш и директно в реката под него:

До тук добре, но това не е всичко: последва и още едно предварително планирано пътуване, този път с цел светулки. Малко ги бях позабравил сред облачната вакханалия, но си им беше дошло времето. Рапортите от тук от там обаче казваха, че тази година няма да се разчита на обичайните места, което абсолютно ме устройваше, понеже така или иначе от тях ми се повръщаше.

Някъде тук пролетният ми късмет очевидно се беше изпарил със Супер клетката по залез и последва едно по-скоро комедийно отклонение, в което първо светулките не бяха където ги чакахме, след което се оказа, че сме на лов за орхидея № 50 (дълга история с много латински в нея, така че ше ме извините); та тя, принципно до момента се оказвала илюзорна, но на края я намерихме буквално до шосето и всичката предварителна драма фъсна за секунди, ама намерихме и много гъби, което направи вечерята толкова богата, колкото никога не е било на палатков лагер поне за мен; та същата тая вечеря беше почти готова и вече щях да хвърлям пържолите на жарта, когато излезе една светулка, после две и след малко станаха двайсет, и това беше само началото, ама вече беше тъмно и отчаяните ни опити да спасим положението с кадър не дадоха резултат. Половин час по-късно се върнахме към въпросната вечеря, а светулките напук се мотаха до късно през нощта, колкото да ми напомнят, че дори и да съм добре подготвен, пак няма да съм винаги готов, и пропуски ще има, което е ок, стига да не са много. Та, Галюш, Пламен, Тишо, Рони и Ванката, благодаря ви и тук за един уикенд, през който ми беше чудесно в душата дори и без кадри.

А на края всъщност имаше и малко кадри:

Такива местенца са ценни дори само с шизофреничното си излъчване…на хартия е дърво през дупка, но всъщност виждам едновременно цвете, слънце, жена…

Та това е за половин фото-година. Както е тръгнало, следващият рапорт ще е годишният “2017 в снимки”, но няма да съм недоволен, ако мога просто да добавя нещо към горното.

Лека от мен 😉