Бъркам дълбоко, за да измисля нещо, което не съм казвал за преходните сезони и стойността им за хора като нас. Сигурно в някоя гънка на мозъка ми има нови изречения, но в момента нямам достъп до тях. Налага се да карам простичко и хронологично.

Традиционно, есента за мен започна край морето. След сухото и скучно лято, по небето най-накрая плъзнаха облачета и веднага хукнах за първа репетиция:

Малко след това яхнах първия септемврийски циклон и бързо си наваксах. Една полезна вметка: умната по скалите на Резово, че неусетно може да се вържете към турски мобилен оператор, а с тях боли.

Конкретно тази скала отнесе десетки кадри в този ден:

Красотата на тези месеци е, че не чакаш дълго преди отново да се забърка нещо забавно:

В началото на Октомври за горите още беше рано, но край морето отдавна исках да видя едни особени растения, които стават ярко червени. Оказа се дори по-забавно, понеже ги хванахме в начален стадий на оцветяване и така ми харесаха дори повече:

Маниаците ми обясниха, че това е Salicornia europaea и било доста интереснен треволяк. Аз като един фото-кон с капаци, се съгласих – щом става за снимане, действително е интересен. Ставало и за салата.

Октомври тръгна да преполовява и вече предвкусвах мъгливите, влажни планински гори. Есен 2019 обаче продължи по крайно странен начин: ни дъжд, ни вятър, ни мъгла, ни студ. Не помня за две седмици да съм видял сумарно около пет облака. В особени времена живеем….

Особено интересно ми беше как ще се държат гъбите в тази микровълнова фурна. Съвсем очаквано, гъби почти нямаше с изключение на може би по-инатливите видове:

Есенната жътва продължи към Витоша – една планина, която бях поизоставил през последните седем-осем години. Спокойното и топло време си имаше своя плюс: дърветата бавно и плавно се приготвяха за зимата, и планината искреше от цветове:

Буквално на всеки завой се появяваха симпатични кадърчета – от тези, дето основно аз си ги харесвам, понеже всеки е върховното, всесилно и гръмопърдящо божество на собствения си малък свят и всичко що докосне ръката Му е минимум шедьовър, а може би дори и нещо повече 😀 😀 😀

Кефът беше пълен: спокойна разходка с приятелче (Галюш, след празниците нали знаеш, имаме програма…), сладки приказки и снимане на корем – пълна идилийка.

Пробвах и разни глезотийки, които взеха, че се получиха прилично:

Ако някой се чуди къде е уловката, няма такава, това си е панорама на дърво. Чудо голямо, но ме кефи 😉

За финал на пътуването минах и покрай язовир Пасарел, където знаех точно какво да очаквам и така да се каже, просто се записах. Има други кадри там, но евентуално ще се случат друг път, сега щракнах класическото отражение, за да си го имам:

Тука взе да ми става ясно, че съм на половината материал, а почна да натежава. Налага се да клъцна есенния отчет на две, че няма нужда от чак такива романи по никое време. Втора част – за завършек на годината.

Лека от мен 😉

Въздухът се диша, морската вода започва леко да хапе, нощите са си направо студени, а цялостната картина е контрастна и цветна.

 

За мен месецът започна с един прекрасен залез, който обаче ама никак не успях да резултирам в някаква красотичка. Общо-взето изтървах гол на празна врата…

В такива случаи обикновено изразходвам натрупания заряд, като щракам глупости от този тип:

Съвет от мен, във фотографията 0+0 = 0,1 , така че ако нищо не ви спасява, направете ди- , три-, тетра- или не-знам-си-колкоптих и нещата придобиват малко повече тежест. Не прекалявайте с броя на кадрите обаче, че ефектът се връща рязко към нулата.

Морският Септември бързо предложи нова порция динамика и нещата придобиха леко по-розов вид:

Проблемът на динамичното време обаче е, че има случаи, в които те изненадва и се налага ама много бързо да си намериш нещо за снимане (такива проблеми обичам). Хубавото е, като имаш в ръкава си десетгодишни жокери – едни на пръв поглед никакви местенца край Царево, които обаче заспаха под прекрасната облачност и точната сила на вълните:

Много рових, за да си намеря лентовите кадри от същия този процеп, за да се посмеем дружно, но явно са затрити:

За следващата залезна порция се напънах да стигна малко по-далеч, че някак си не върви хората да пътуват стотици километри за да видят нещо, което на мен в случая ми е примерно на десет, и да не положа поне това усилие:

Ако се наложи да сведа до две думи темата на изминалото лято, ще кажа: “Посока – Резово“. Местното крайбрежие определено ме “хвана” и не ме пусна и през Септември, когато преговорих залезно една скала:

Най-готиното в такива случаи с многопластови облаци е, че цветовата гама се мени на няколко пъти…

…докато на края синьото не сложи капак на всичко:

Времето явно беше решило да наваксва и в един месец да напъха всичко, което не се случи в предните три, та Септември се оказа и богат на бури. И в двата случая ми се паднаха в далечината, но свършиха добра работа визуално:

И последно за месеца от Созополското крайбрежие отново с буря на хоризонта:

Горната снимка беше в резултат на факта, че тази година особено не ни се разделяше с лятното ни гнездо, поради което ще перифразирам нещо, което дочух по темата, а именно: “За да ти се случи пак, първо трябва да свърши.”

Умни хора има, браво.

Лека 🙂