Имам някаква придобита неприязън към този месец. Подозирам, че е покрай десетината години, в които съм започвал училище винаги по това време на годината. Прибавяме факта, че е преходен месец и ми е един такъв “никакъв”, и картинката е завършена.

Преглеждайки резултатите обаче се оказва, че нямам повод да мрънкам – по-постно е от Август, но малко по-добре от миналите години.

В началото на месеца се носех на вълните от края на Август. На няколко пъти това лято бях отлагал прословутия Ахтополски фар и една развълнувана, облачна сутрин поех на там. В края на краищата срамота е да нямам един сносен кадър при положение, че през последните години му излющиха боята от снимане. Мястото е особено приятно сутрин, когато наоколо с обща цел се мотат само гларуси и рибари. Пристигайки, въобще не се и замислих, а директно завих тъмните филтри и защраках минутните експозиции – обектът твърдо си настоява за такива:

Първите розови лъчи облизаха облаците, за да добавят малко повече цвят:

Постепенно облаците пожълтяха, докато розовото слезе надолу към вълните:

Същото упражнение, но в обратен ред повторих по залез с малко по-различна композиция:

По залез дългите експозиции са доста по-проста задача – фактът, че се стъмва намаля риска от грешка, за разлика от сутрините, когато спокойно си преекспонираш снимката, ако не се сетиш да компенсираш малко. Определено ми хареса как се получи последната мазня:

Толкова от там, “взех си го” за момента, но определено ще се виждаме пак.

Графикът ми ме изрита обратно в офиса. През един от малкото свободни дни с Ванката Миладинов и компания се юрнахме към Черни връх, за да се вкараме малко във форма. Носех техниката просто да ми тежи, но се оказа, че Витоша предложи много интересни цветове. Горе си беше ранна есен:

Изглед към резерват “Торфено бранище”

На слизане се заиграхме с най-простата техника на снимане: настройвате на дълга експозиция и щракате без статив – получават се цветни психеделии, които повечето хора подценяват, но всъщност радват окото:

Есенни треви

Някакви цветя на фона на смърчова гора

“Като няма риба… и т.н.” раците обаче се оказаха дори по-вкусни от рибата този следобед.

Последвалата почивка като за последно изкарахме отново на Арапя, където с интерес снимах отлива на Черно море:

Нямам подходящ кадър за сравнение, но гаранция морето беше спаднало с поне четиридесет сантиметра. Кеф 🙂

В края на месеца поредният антициклон се беше натресъл над нас и съответно нямаше обещания за каквато и да било драма. В такива моменти драмата си я правя сам, а в конкретния случай се позаиграх с нещо, което исках да пробвам отдавна – рисуване с горяща стоманена вълна. Звучи сатанистко и дори изглежда така, но всъщност е голяма забава (не че на сатанистите не им е забавно, изглеждат позитивни пичове). В детайли около подготовката ще навляза може би в отделен пост изцяло посветен по темата, а тука ще покажа само първите резултати:

Горният кадър се оказа започнат малко по-рано от нужното, но да речем, че за първи опит е ОК. Оказа се, че за светлината, която искам, имам доста малък прозорец от време, за това се наложи да побързам с въртенето, което доведе до трагикомедия от грешки, но и за това ще разказвам отделно. Единственият ми съвет за момента е: умната, като си играете с разтопен метал, мили деца 🙂
Ето и вторият кадър, който си харесвам повече:

Оказа се наистина приятна разсейка дори само по себе си, а не само когато климатът предлага откровена скука. Пироманът в мен ликува…

Последният залез за месеца беше потресаващ, както успях да констатирам от прозореца. Типично. Следва Октомври, когато обикновено се случва пикът на есенните цветове. Да видим какво ще се случи след сухото лято…

Лека от мен 🙂

От няколко месеца си казвах, че е крайно време да се пусна по морето, за да добавя нещо различно към колекцията си. Винаги ме е било малко страх, че няма да се получи пред вид нещата, които показват фотографи като Евгени Динев, Павел Пронин и някои други. Вдигнали са летвата стряскащо високо.

Все пак, няма как, хванах се един мрачен ден и запалих към морето. Един от проблемите е къде точно да се почне – има толкова много места, най-хубавите, от които не са задължително най-известните. За това реших да се пробвам на едно от най-сниманите, фара на Ахтопол. Наближавайки Бургас, вятърът стана доста сериозен. Почнах да се съмнявам, че изобщо ще снимам, но продължих. Заваля и дъжд, а заради силата на вятъра, колата беше мокра само от едната страна.
Морските курорти през студената част на годината са интересно място, особено като си свикнал на лятната лудница. Местните се мотат по улиците, няма почти нищо отворено…
Бързо намерих фарчето и както обикновено става, се оказа, че не е точно както съм си го представял. Беше доста по-на вътре в морето, а заради силното вълнение нямаше как да стигна до него без да се върна мокър и премръзнал или пребит. Вятърът носеше пръските на разбиващите се вълни на десетки метри и общо взето нямаше как да  останеш сух. Снимането щеше да е сложно.
Щракнах един кадър от една странна конструкция близо до морето:

Вълните от време на време прескачаха бетонната преграда. Обективът постоянно ставаше неизползваем и бършех неистово. Реших да се махам, но видях една скала, под която реших, че ще е сухо.
Стигнах до нея, наизвадих техниката и естествено, една вълна я прескочи. Всичко беше доволно мокро, но защитата на апарата удържа. Щракнах няколко бързи кадъра и се изметох:

Абсурдно беше да експериментирам. На връщане поразгледах близкото рибарско пристанище, но заваля и съвсем се отказах от снимането. Назлобих да се върна тук в по-добро време.
Надявам се и да е скоро.

Лека от мен 😉